Тази седмица, на 27 ноември, се навършиха 95 години от едно от най-трагичните събития в българската история след Освобождението – подписването на Ньойския мирен договор от 27.11.1919г. Договорът е сключен със страните победителки от Антантата и урежда края на българското участие в Първата световна война. България се включва в  този военен конфликт, който носи на Европа тежки поражения и много жертви, през 1915 година. Целта е повече от ясна – обединение на всички български земи в една държава и реванш за загубите след Междусъюзническата война (1913г.) Присъединяването на България към Централните сили е продиктувано най-вече от по-щедрите обещания за териториални придобивки. Противоположният лагер – този на Антантата, в която участват повечето съседи на България, далеч не е толкова благосклонен към българските желания. През 1918 г., след сериозни сътресения в българското общество и след поражението на Добро поле, България излиза от войната със Солунското примирие, а близо година по-късно в едноименното парижко предградие е подписан и Ньойският мирен договор. Около това събитие не липсват и доста митове и легенди. Като тази, че Александър Стамболийски чупи писалката след като се подписва под документа. Смята се неправилно, че България е най-ощетена от  всички загубили войната. Всъщност най-пострадала е Унгария, която губи почти две трети от своята територия. Факт е обаче, че клаузите на договора предвиждат за страната ни тежки последици в териториален, военен и икономически аспект. От България са отнети Босилеградско, Царибродско, Струмица, район около Кулско, които стават част от възникналото Кралство на сърби, хървати и словенци, както и Беломорска Тракия, която първо е предадена за управление от страна на Антантата, а след това е дадена на Гърция. Потвърждават се и клаузите на Букурещкия мирен договор, с който Румъния получава Южна Добруджа. На България е забранено да притежава военен флот и авиация, а армията е значително намалена (ако не унищожена). Страната ни е наказана и с много тежки репарационни задължения. Всички тези последствия остават в националната памет като „Втора национална катастрофа”. И то само в кратката дистанция от няколко години след първата…

В историята няма „ако”. Затова са безпредметни въпроси от характера на „какво щеше да се случи, ако бяхме победили?”, „какво щеше да стане, ако се бяхме присъединили към Антантата?” и т.н. Абсурдно е да се говори и за ревизия на граници в 21 век. Тези идеи просто не са релевантни към днешния дневен ред в България и Европа. От тях се вдъхновяват само едни политици в Москва, които ще страдат от глупостта си. А споменът за Ньой, макар и жив, също е сякаш избледнял в българското съзнание. Само ежегодните факелни шествия на ВМРО напомнят по някакъв начин за това събитие, което за повечето българи е само щрих от учебниците по история. Поне доколкото са ги отваряли.

Но все пак какво е значението на „Ньойския спомен” за съвременна България в Обединена Европа? Да, модерно е да се говори, че европейската интеграция води до падане на границите и свобода на придвижване. Това е чудесно и не бива да го отричаме! Също така е често срещано твърдение, че национализмът е реликва от миналото и че народите от Балканите трябва да си сътрудничат, а да не се опитват да отварят стари рани. Идеално, но въпреки това спомените са все още живи. Те се промъкват зад всяка новина за репресирани българи в Македония и във всяка информация за тежкото положение на български училища и културни центрове в Западните покрайнини. Моята позиция е, че в тези дни, когато все повече нараства глобалната несигурност, то в нашия регион имаме нужда от спокойствие. Иначе ще се върнем към старите времена на омраза и неприязън. Но това може да стане само ако взаимно признаваме грешките си и се стремим да не ги допускаме отново. В противен случай между нас, балканските народи, ще има всичко друго, но не и доверие. И отговорност на България, като член на ЕС, е да подкрепя европейската перспектива за страните от Западните Балкани, но също така и да изисква спазване на правата на етническите българи в тези държави. Защото зачитането на правата на малцинствата е едно от основните изисквания за членство в Съюза и защото това ще донесе само полза за България в политически аспект. А и защото не трябва да забравяме, че членството в ЕС не е  свързано само с европейски фондове и регулации, а и с ценности. Ценности, които ни движат напред.